За проекта

Незрящите водачи

Даяна

1

Въпреки, че загубва зрението си на 16 години, Даяна излиза в света бързо, с помощта на семейството и приятелите си.  Придвижването с бял бастун е твърде ограничаващо за динамичен човек като нея.  Затова днес се справя с помощта на куче-водач.  Преди сегашното й куче, Зденко, Буга й е помагал 10 години и двете са били като едно цяло.  Привикването към новото куче е било трудно и е отнело шест месеца.  Много важно в това е било тя да се научи да разграничава малки разлики в движенията на кучето, т.е. кои движеня означават, че по пътя има препятствия и кои са просто свързани с това, че кучето души или се оглежда.

В днешно време придвижването с бял бастун изисква по-голяма концентрация, което означава, че тя трябва да обръща повече внимание на звуците около себе си.  Може да определи къде се намира с помощта на няколко неща 0 скорост на придвижване, разстояние, преминато пеш, както и звуците от околната среда.

Например, когато взима трамвая, ако системата за съобщаване на спирката не работи, е по-трудно да се определи позицията на трамвая, отколкото някога, при старите трамваи, при които е можело да се усети, когато трамваят пресича място на разделяне на линиите или да се усети скоростта на трамвая по вибрациите му.

Освен, че учи психология, в живота й голяма роля има театъра.  Тя е актриса в Нов живот – театър на хората с увредено зрение.

Ориентирането по сцената е по-лесно след опознаване на пространството, усещането му като дом и разбирането точно къде се намира всичко.

Проблеми в ориентацията по сцената се появяват, когато звукът варира при различен брой заети места в театъра или при нови театрални пространства, в които групата прави представления.  Но всеки проблем може да бъде преодолян, когато човек разчита на гласовете на колегите си, топлината на прожекторите и килима, който маркира колко близо е краят на сцената.

Даяна участва и в танцови представления, където е много важно да следи и най-малките движения на тялото си, за да избегне възможността да тръгне в грешна посока.

Иван

2

Роден в края на 1962 г. Иван е диагностициран с  увреждане на зрението като бебе. Проблемът се задълбочава и той напълно загубва зрението си на 10 години.  Завършва училището за хора с увредено зрение Винко Бек.  С помощта на съучениците си често разучава града, а по-късно започва да излиза сам и да се придвижва с бастун.  Вярва, че желанието му да стига все по-далече и по-далече, е свързано с това, че е бил по-малък и следователно по-смел.  Много обича да говори за работата си като коректор на текстове на браил в печатница за учебници.

Според него в живота на всеки незрящ човек голяма роля играят практиката и фокусът.  Точно чрез практика се е научил да чете голям брой страници на Браил без да усеща болка в пръстите си.  Фокусът пък е изключително важен при обикалянето на града, където различните звуци могат да попречат на ориентирането или направо да бъдат дезориентиращи.

Днес, с много практика и цялостно фокусиране, Иван понякога може да разбере къде се намира стълб на улицата или вход на сграда, без да ги идентифицира с помощта на бастуна си. Използвайки обонянието си, което помага при ориентацията само като маркировка, може да разпознае месарница или нова аптека в околността.

Желко

3

Зрението на Желко започва да се влошава на четири – годишна възраст, но той успява да чете с очила и да завърши обикновено начално училище, след което се премества в училището на хора с нарушено зрение Винко Бек.  След завършването си започва да учи история и география във факултата по хуманитарни и социални науки в Загреб, където получава учителската си дипломa.  През 1995 г, започва да преподава история в 5-8 клас.  Поради влошаването на ретинитис пигментоза, зрението му малко по малко се влошава и през 1997 г. е диагностициран със слепота.  Това обаче не му пречи да преследва желанието си да бъде учител.  Още повече, когато изгубва зрението си, започва да пише и от тогава е станал автор на няколко учебника по история.  Заедно с колежката си Маргита Падунач, през 2001 г. публикува ученически комплект за началното училище, включително книгата за учители, наречена История 6.  През 2007 година публикува учебник, наречена „Проследяване на Историята 6” заедно с придружаващата го книга.

От 1995 г. насам ръководи училището по шах Дугава, чиито отбори редовно се състезават в отборните шампионати на началните училища в Загреб и постигат много добри резултати.  За да популяризира шаха в училищата, през 2009 г. публикува книга, наречена „Епидемията от училищен шах” и бива назначен за координатор на училищата по шах за района на Нов Загреб от градската служба за образование, култура и спорт.

Вече около 10 години има следните професионални задължения: учител по история, координатор на групата по шах, координатор на групата по история.

Разпознава учениците си по гласовете им.  Всеки има определено място в стаята, позиция върху въображаема дъска за шах, която помага на работата му.  В познати пространства като училището и квартала си се справя без никакви проблеми, но никога не влиза в непознато пространство сам.  По пътя към апартамента си използва улицата, стълбовете на улицата и промените в нивото на земята като знаци.  Но не мисли за това интензивно, а по-скоро на подсъзнателно ниво, като по този начин стига до целта си.  Този вид подсъзнателно автоматично разпознаване се случва и когато взема познат предмет в ръцете си.  Затова не е нужно да опипа цялата опаковка, за да се увери, че държи солницата.  Не разчита твърде много на обонянието си, особено навън, но то му помага, когато трябва да разграничи кафето от захарта, ако са в еднаква кутия.

Желко използва слуха си най-малко, като го е развил много добре – това означава, че може да слуша четците на текст със скорост, с която приятелите му не могат и че може да разпознае специфичния звук на колата на колегата си, когато тя идва да го вземе за работа.

Mika Brčina

Taking part in the War for Independence, he was wounded in 1992. This resulted in permanent loss of vision. He has finished professional rehabilitation and retraining in the Center for education „Vinko Bek“.
He contributed to the popularization of sound darts among blind people in Croatia and solved issues, related to the unique rules of the game. He participated in Sports games for the disabled in the War for Independence and National competitions in sound darts for the blind. In 2009, when he was a member of the sound darts club for the blind „Sound“, his team won the first place and in 2010, he won second place in national competitions.

Testimony Mike Brčine about rehabilitation:
„Blindness, in a later period of life, as a disability, reflects on the person in the way that it returns you almost to the beginning of adaptation. A person that becomes blind later in his/her lifetime comes to a position where he/she has to learn writing and orientation in space for independent movement all over again.

Getting wounded and instantly losing eyesight, I have completed the treatment phase where I had to learn how to meet my basic hygiene needs (going to the toilet, washing and brushing teeth, taking a shower) and have begun life adjusted to blindness. Afterwards I had to learn to perform various skills such as: using a spoon, fork and knife.

Starting with professional rehabilitation, I realized that by losing vision, I became illiterate (audio books are convenient but cannot replace the knowledge of the Braille alphabet). I had to learn the same way the children in the first grade of primary school learn the alphabet (standard letter).

I was trained in orientation and independent movement with the help of a white cane. In addition to exploring the techniques of using a long white cane, it was necessary to learn to recognize a variety of sounds in closed and open space and learn how to use them for better orientation.

In the course of time I learned new skills, but it was necessary to combine them all as a whole and step into the world independently.
„One learns as long as he is alive!“ A sentence we often hear but don’t have the will or strength for. I still manage to acquire new knowledge that is provided to me by a computer and the Internet (of course with the help of voice and electronic Braille readers which are now available to people with visual impairment) and match them with everyday life. “

Панчо Карамански

4

DJ, продуцент, тон режисьор, и актьор.

Панчо е на 21 години и харесва хубавата музика и усмихнатите си приятели.

„Обичам да се влюбвам в жени,техника и напоследък кучета. Последното заради моето куче-водач. В техника, защото в тон режисурата и DJ-ството оборудването е скъпо, но много красиво. И  не на последно място са жените, Истинските заслужават да бъдат ценени не само по външните си белези, а аз имам късмета в това отношение визията да не играе почти никаква роля. Но не мислете, че ще ме излъжете за красотата на тези три неща.

Има и четвърти обект на моята любов, но той не бива да се поставя в списък. Това е музиката.”

http://facebook.com/dj.pancho.official

Байрие Емин

5

Здравейте, аз съм Байрие Емин  на 18 г. Ученичка съм в 11 клас в училището за деца с нарушено зрение Луи Брайл. В свободното си време се занимавам с най-различни неща като шах, който развива пространствените ми представи и голбал (игра за слепи), която ми помага да се ориентирам по  звука в пространството. Обичам разходките в парка. Сред природата се чувствам щастлива. Част съм от театрална група, която се казва „Невиждан театър”. Отличаваме от другите театрални трупи с това, че се занимаваме с нещо различно, наречено театър на сенките. Голбал е отборна игра, създадена за незрящи атлети.  Участниците се състезават в отбори от по трима и се опитват да хвърлят топката в головата врата на опонента.  Играчите трябва да използват звука от топката, за да преценят позицията и посоката й.

Ралица Станева

6Ралица Станева учи в училището за деца с нарушено зрение „Луи Брайл” и в момента е 11-ти клас. От години изучава задълбочено английски език, който продължава да е основният й приоритет. Любител е на театралното изкуство като зрител и участник в непрофесионалната актьорска трупа „Театър на съучениците”. В свободното си време се отдава на изобразително изкуство. Обича да пътува, да посещава нови места и да се среща с нови хора

 

 

Александър Велков

Завършил съм социология и журналистика. Участвал съм  в екипите на  няколко проекта и изследвания, свързани с хора с увреждания. Работил съм още в радио и новинарски сайт. В момента отговарям за връзките с обществеността в Регионалната организация на Съюза на слепите в София.

В свободното си време обичам да чета художествена литература – сред любимите ми автори са Фьодор Достоевски, Стивън Кинг, Ярослав Хашек и Робърт Шекли. Една от максимите ми е, че животът е кратък и трябва да вземеш максималното от него – да разглеждаш нови места, да вдъхваш нови аромати, да изпитваш нови преживявания.Колкото по-често, толкова по-добре.

Нещо изключително интересно в проекта „Проглеждане в тъмното” е че в него се включват много млади хора – с различни професии, сетивност, гледна точка и начин на мислене. Но поради добронамереността и оптимизма, които лъха от всеки  от тях резултатът е раждането на необичайни и цветни идеи. Самите ние често се изненадваме от смелостта им и от това че, въпреки всичко изглеждат осъществими.

Горан Денис Томаскович

Горан Денис е роден през 1971 г. Губи по-голямата част от зрението си на осем години (днес има 5% зрение).  През 1990 завършва гимназия в Училището за деца с нарушено зрение Винко Бек.  Завършва история във Факултета по хуманитарни и социални науки на Загреб през 1995.  От 1995 до 212 г. работи като професор по история в начално училище и гимназия.  През 2009 г. завършва магистратурата си. От септември 2012 г. работи като секретар на Асоциацията на слепите в Загреб.  Щастливо семеен и баща на едно дете.

Вероника

8

 

 

 

 

 

 

 

Катрин

9